:))
азне правя така... но не съм се и сещал да забележа как правя....

... не знам за чий, ми е този блог, но си мисля че във всеки случай това е една голяма социална придобивка.:) И просто е грехота, човек да не се възползва от нея... Нашите деди не са си и мечтали за блог... Пък ето на - нас сега ни е дадено наготово... Те са се удивлявали на телефона, после на радиото, телевизора... хоп-цветен... Неща, които не ни впечатляват.

Нямам и представа от къде произлиза наименованието БЛОГ, но предполагам че е от английската дума bla-bla... Това бла-бла, ти го казват, когато говориш глупости - на български преведено ще рече дрън -дрън... или дъра-бъра... Но блог звучи много сериозно... Прекалено сериозно бих казал. Ау! Настръхвам!

А човек има нужда от бла-бла... както да чете, така и да генерира... Защото само със секс не се живее... Трябва и бла-бла, за да изразиш с малко или много думи, какво си направил... Какво от туй,че си свалил красавицата от телевизора, ако не можеш да го разкажеш... То пък, и да го разкажеш, кой ще ти повярва!...

Ами емоциите, които са в нас... Ми ние направо ще избухнем, ако не ги изкараме навън - пак с бла-бла...

Бла-бла... бла-бла... на пръв поглед нещо много глупаво и безсмислено... А изтръпвам като си помисля колко е важно... Как бих ревал, ако някой се опита да ми го отнеме... Колко обидно ни е, когато някой ни каже - "Бла-бла!.."... "Или дрън дрън..."... и дори съвсем нежното приятелско "Говори си! - не ми пречиш!"

Разбира се, не може без вдъхновение... Вдъхновението е мотивация... Например дори за да изплюскаш една пържола, едни пържени картофки, трябва да си гладен! Но може и да не си гладен - просто всичко това така ухае!... Господи как ухае!... Или пък просто отишъл си на коктейл и благоприличието изисква да похапваш и попийваш... Ей така между-другото - съвсем небрежно... Да, но апетитът понякога идва с яденето... Дори не се усещаш, как си забравил че си на коктейл и ядеш, като гладен - и вместо да беседваш с човека отсреща, който очаква да чуе мнението ти за изнесения доклад, ти чуваш все по отчетливо движението на собствените си уши...

Същото е и тук... понякога вдъхновението си го имаш... но изведнъж ти е минало... Друг път пък самото щракане на клавиатурата те навива все повече и повече. Аз дори съм си взел една клавиатура, която щрака много... Мразя тихите клавиатури... Не усещам ритъма на пръстите си... Дори, когато съм със слушалки на ушите, се чувствам некомфортно - сякаш губя ориентация.

Писането е особено нещо. Понякога е като силен звук в тишината -примерно едно звучно кихане - всички да се опърнат и да ти кажат "Наздраве!"... понякога искаш да кажеш нещо важно... Понякога усещаш че пишеш заради някой друг - съвсем конкретен човек. Искаш да направиш впечатление точно на него - другите не те вълнуват... Понякога пишеш от суетност... Редиш си твоето бла-бла и сам си се кефиш... Виждаш че в това, което си написал няма никакъв смисъл... но как - нима кефът не е някакъв смисъл?! Нима той не е основен мотиватор!?

Предпочитам небрежността... при писането. Тя си личи от пръв поглед. Много е приятно да четеш небрежно написан текст - дори грешките не те дразнят. не си длъжен да вникваш в детайлите, да препрочиташ да си задаваш въпроси. Просто текстът изглежда написан с лекотата, с която пръстите се движат. Дори усещаш, че мисълта някак си изостава... (Понякога не си даваме сметка, колко труд е хвърлен, за да се постигне тази небрежност и лекота:) )

А!... И никой не си е излял душата... Щото аз например, си нямам пречиствателна станция и не знам кво ще стане ако излея всичката тай помия(т.е. душата си де) просто така... Може направо да настъпи екологична катастрофа!
Направо изразът "ти утрепа рибата!" си го представям много картинно... като в новините по "Календар"

:))



Желая ти хубави емоции! Мисля, че това e много важно тук...