Писател!Колко високопарно звучи!В последно време съм започнала да възприемам тази професия,да я наречем,като титла.Хм...да спомена впрочем,че и аз исках да стана писателка...някога...но все пак не толкова отдавна.
Зрънцата на тази мечта бяха посяти в мен в четвърти клас,когато прочетох ""Братята с лъвските сърца"" на Астрид Линдгрен.Тази книга ме завладя.Беше толкова...прочувствена.Първата книга,която наистина ми хареса.С нея започна всичко.
Следващата година се появи и първата пъпка с прочитането на ""Малки жени"" на Луиза Мей Олкът.Тогава тя стана книга номер 1!Олкът вече бе нещо толкова различно,тя бе по-високо.Не ме разбирайте погрешно.Линдгрен е велика писателка.Романите й винаги ще се четат.В книгите на Олкът мечтите ставаха реалност.Колкото и високи да са!
В шести клас пъпките станаха две,три,четири когато в ръцете ми попадна ""Чичо Томовата колиба"".Изчетох я на един дъх.Книгата нямаше нищо общо с измислиците на Линдгрен и с монотонността на Олкът.Тази книга достигна сърцето ми.Стъпвайки леко и полека тя остави малките си стъпчици по него,после се спусна от горе чак до върха на пръстите ми и отново се изкачи на върха.Стоу ме впечатли със своята достоверност!Е,имаше известна доза истина и в произведенията на Олкът,тъй като и тя  бе живяла през Гражданската война.Но,Стоу,осланяйки се на реални събития,бе направила нещо много повече!Тя бе описала всичко така завладяващо.Нямаше нищо излишно!Бе обърнала голямо внимание на фактите и чувствата!Тя бе направила един нов свят!Стоу се превърна в мой идол!
В седми клас пъпките разцъфнаха с невероятни и красиви цветове.Една бе розова-символ на чувствеността,друга бе червена-символа на стремежа и страстта,а трета пък,третата бе черна.Да,черна.Символ на безкрайността.
А четвъртата...четвъртата нямаше цвят.Та тя дори не се превърна в цвете.Тя порастна,отдели се от другите и растя ли растя.Докато накрая се превърна в храст.Голям и жилав храст.Шипков храст-символа на вечността!
И всичко това само заради една награда.Вярно,не каква да е награда,но все пак награда.Първо място-най-прекрасно есе.О,колко глупава съм била!Как само съм се заблуждавала!Сякаш съм пила от собствената си кръв.И опиянена съм летала,ли летяла в небесата с измислени крила.Но така яростно съм пила,изсмукала съм и последната си капка кръв.А с нея,отлетяла и увереността.Ей,така!Сама,без предупреждение,без да се сбогува.Отлетяла надалеч!Изчезнали крилата.Оставили са ме сама!
На следващата година бе ред на нов автор!Плени ми Остин!Джейн Остин!Първо ""Гордост и предрасъдъци"",после ""Разум и чувства"",сетне ""Ема"".Поглъщах ги жадно!Остин стана мой кумир!Линдгрен,Олкът и Стоу останаха в сърцето,Остин отиде във ума и стана част от него.Нейната ирония,сарказъм,играта на думи,комедия и романтиката събрани в едно!Тя ме напътстваше,тя ме съветваше.Мечтата ми изглеждаше толкова близо.
Реших да пусна мои произведения в интернет,за да видя дали ще се четат.Имаше резулат,но какъв само.Определено не такъв какъвто очаквах.Да,четеше се,но от 10,а може би 20,но все пак от твърде малко.Тогава си тръгна увереността,последва я смехът,след тях и музата замина.Останах сама!Сама!Останаха ми мечтите,мога само да мечтая,да мечтая,да мечтая...